сряда, 4 април 2012 г.

Разширяването на Европейския съюз


Разширяването е една от основните стратегически цели пред ЕС и то е правно уредено в Договора за ЕС от 1992 година.
Там е посочено, че всяка демократична европейска страна има право на членство, стига тя да се ръководи според принципите на свободата и демокрацията, съблюдаването на човешките права и основни свободи, както и върховенството на закона.
Това право не трябва да бъде ограничавано.
Обявяването против разширяването би означавало обявяване против устоите на европейската идея за солидарност, равенство и толерантност.
Разширяването на Съюза наред с това  е и важен дипломатически инструмент. Не случейно Европейската комисия го определя като най-ефективния инструмент на външната политика на ЕС.
В икономически аспект то е полезно по отношение на разрастването на общия пазар, така важен за високо развити индустриални страни като Германия.
Разширяването разбира се не е самоцел, не се извършва от днес за утре, а един продължителен и сложен процес, с който не трябва да се спекулира и в който не трябва да се допускат двойни стандарти. 
През 2005 година започнаха преговорите с нашата мюсюлманска съседка Турция и ако те бъдат финализирани,  Европа ще докаже на практика идеите си за превъзмогване на различията по национален и религиозен признак и ще стои още по-стабилно и влиятелно на глобалната сцена.
 Този месец пък Сърбия получи официално статут на държава – кандидатка и е въпрос на време това да се случи  и с останалите понетциални кандидатки на Балканите. В крайна сметка ние се стремим към силна и единна Европа, а не обединена част от Европа.

Европейска солидарност и интеграция


Идеологически европейската общонст е насочена към всички демократични страни на Стария континент, желаещи да се приобщят към проспериращото семейство на Запада, искащи да споделят и обогатят своите куртури и да потърсят и предложат нови хоризонти на развитие за своите граждани.
Страни като Хърватия, Сърбия, Македория и дори наскоро приъединилите се Румъния и България, с далеч по-нисък жизнен стандарт, но не по-малко желание за икономически растеж и реализация, гледат на Европейския съюз като на разковничето към успеха по пътя на благоденствието и охолството- общочовешката представа за щастие. Никой не би отказал средния доход на един германец, никой не би отказал социалните привилегии на един швед и именно това е олицетворението на съюза за обикновения гражданин, именно това се предлага на един "гражданин на Европа".
Но обикновеният поданик на развиващите се страни не вижда изискванията за присъединение, не е наясно с изравняването на стандарти, съгласуването на политики в областа на енергетиката, селското стопанство, транспорта. Той бленува за неизчерпаемите европейски фондове, без да се замисля, че те произлизат от данъците на обикновени граждани като него, които съвестно дават своя принос към светлата идея на евроинтеграцията.
Идеологиите са винаги възвишани, насочени към по-добрия утрешен ден на цялото човечество, но когато става дума за прилагането им на практика, неизбежно се сбъскваме с несъвършенството на човешката природа. Какво се случва, ако немският или френски подъник намира за несправедливо част от възнаграждението му да потъва във фондове за помощи и фининансиране на съмнителни проекти, не винаги ефикасно контролирани от Европейската комисия или вижда страната си пренаселена от хора, живеещи от престъпна дейност? Тези негативни примери несъмнено поставят въпроса до къде трябва да се разпростре разширяването на съюза, особено пред страните, предоставящи основния процент от европейския бюджет.
Европейската интеграция трябва да е достъпна за всички. Добавянето на нови изискрания и ограничения не би могло напълно да реши наболелите проблеми на оголемяващото се европейско семество, когато то все по-трудно се справя със собтвения си капацитет. По-широка солидарност и внимание към конкретното биха били стъпка към сплотяването и разширяването на Европейския съюз. В крайна сметка целта е обединена Европа, а не обединена част от Европа.

сряда, 21 март 2012 г.

Защо, Англия?


Островът! Родината на бийтълсите, Пинк Флойд, железните Тачър и Мейдън, безсмъртните Шекспир и Чърчил и дори Роулинг, страната, дала на Европа и света не един или два примера за подражание и причини за възхищение, моята обетована земя! Тя ме посрещна със знаменитата реплика от филма Гепи : „Yes, London. You know: fish, chips, cup 'o tea, bad food, worse weather, Mary Poppins... London”, висяща на стената на малко кафене и възторгът в мен окончателно преля, предчувствайки очарованието на предстоящите ми дни в далечната и различна Англия.
Преди да замина не се запитах нито веднъж „Защо Англия?”, решението ми беше ясно и категорично и не подлежеше на оспорване. Единствено една далечна роднина веднъж ме обстреля с неодобрение : „Какво ще правиш там, далече е, студено е, вали, стой си тука на морето!”, на което отвърнах без да се замислям, че там се печели много по-добре отколкото на морето и всякакви производни питанки секнаха окончателно. За сметка на това, въпросът „Англия, защо?” не излезе от главата ми през целия път към дома.
Многократно съм се убеждавала, че високите очаквания и надежди (тревата беше по-зелена) са най-върлият враг на реалността и дори най-беглото разминаване между тях може да се превърне в жестоко разочарование. В страната, забулена в мъгла от хиперболизирани представи и овенчана с ореол на величие и мистичност, аз срещнах хора – и умни и глупави, и красиви и грозни, и дружелюбни и навъсени. Те не се различаваха много от мен в мислите и действията си. Културните различия и историческите традиции не могат да възспрат общочовешкото влечение към абстрактното „по-добър живот”, бюрокрацията е все така тромава, а политическата система все така несъвършена.
По случайност моят престой съвпадна с лятото на ескалиращи недоволства и бурни протести на Острова. Дори там хората роптаеха срещу управниците си, позволили високата безработица и нарастващия процент на емигрантите, вандалстваха и се биеха помежду си. Дори народът на най-старата демокрация, на страната на сърове, лордове и монарси се превърна в безглава тълпа като разрушителна природна стихия.
На 11 септември, 10 години след трагедията в САЩ стоях права на лутънското летище, замълчана в памет на невинните жертви. Замислих се, че работата в прашния английски склад със сигурност не е представата ми за по-добър живот и с радост се насочих по пътя към несъвършеното ми ежедневия в България. Въпросите защо Англия не беше бленуваната страна от рицарските романи и защо разби илюзиите ми за идеалната държава, все още не са ме напуснали. И все пак година по-късно ще се насоча към същото място, но с усмирен ентусиазъм.

сряда, 29 февруари 2012 г.

Политическият пазар срещу „общото благо” на Платон


Общите характеристики между съставните единици на човечеството се ограничават малко отвъд еднаквото наименование на раса и вид. Било то и в спектъра на един цвят- универсал преливанията са толкова неизброими, че граничат с безкрайност.  От хилядолетия пък същото това разнопалитрено човечество е решило, че не му понасят шарките и че потребност отвъд сивия спектър не съществува. Дали за нечие улесление, прагматизъм или прост даутонизъм, но четките ни са забравили индивидуалната багра и механично мацат уталитаристичните картини на нашата модерна цивилизация.
Политическата картина е ярък (не буквално обаче) пример за сивота, покрита с дебел слой привидност, която отдалеч дори би ни навяла асоциации с разнообразие и свободен избор. Това е така, защото разноцветните краски (лекета) усърдно се стремят да ни убедят, че червеното например може да послужи и като зелено, и жълто, и синьо, че защо не и кафяво, докато не се изтърка до крайно, износено и мръсно сиво.
Това мръсно сиво ленно протяга пипала към всяка малка точка с различен цвят и упорито я убеждава, че други цветове няма, че щастието е в неизчерпаемите блага, извиращи от и само благодарение на него. „Защо пък не? Хората казват, че хиляди глави мислят по-добре от една, сигурно са прави, пък какво съм аз, че да се противопоставям?” В смирение и количествен фактор спокойно може да се перифразира прословутото общо благо.
Диаметрално застава искренният, директен индивидуален подход и реалното рационално осъзнаване на определено нещо в конкретно време. Не случайно синоним на човек е индивид - една единица от вид. А щом е самостойна единица, значи има самостоятелно право на избор на цел и посока и ако друга единица или група от такива иска да помага или влияе над избора на цел и посока трябва да помни и да уважава това право и да задържи сивотата за тези, които си нямат собствени цветове.
Благоденствие, добруване, свещеното щастие... кога тези думи се превърнаха в сива лепкава маса от неща? Може би наистина всеки човек се бори за своето скъпоценно щастие, но кога то намери своята универсална дефиниция и кога благото се нареди до думичката”общо”? Кой е този гениален аналитик, решил въпроса от името на всички? Платон или някой небрежен четец? Стъпало по стъпало през вековете не стигнахме до небесата, а до недрата на вещното. Заринахме се в предмети и услуги. Удобно, а? (да се разглежда буквално като диван или прословутия идеален стол, който обаче не съществува).

сряда, 4 май 2011 г.

Универсалната индустриална демокрация според Франсис Фукуяма или „ако не дойдете при демокрацията, демокрацията ще дойде при вас”


Съвременната демокрация или криворазбраната идея за либерализъм и просперитет е изкривена проекция на теоритичната утопия за справедлив свят, при вида на която всеки мислител и борец за човешките права, оставил наследството си в пожълтелите томове, потъващи в забвение по прашасали полици, в името на „светлото бъдеще”, на „утрешното по-мъдро поколение”, би се обърнал в гроба си. Пламъкът на мисълта им, предназначен като цяр за човешките душа и тяло, приложен на практика постепенно е довел до днешната аморалност и отричане на най-висшото човешко качество – ума.
Западът, измерението на неограничените човешки възможности, символът на научното величие, на колосалния интелект, борбата за развитие и абсолютното щастие, в момента изглежда като гротескна абстракция на човешка фигура, която някога е била бог, издигнат на пиадестала на своите величествени постижения. Това е бил Човекът, „направил първите крачки по нови пътища, въоръжен единствено с голите си ръце и силата на ума си”. Днес този титан е развалината на предишната си божественост, низвергнат сам от себе си, оповаващ се на мита за миналото си величие.
Поради невъзможността да съзре и коригира собствените си противоречия, нашата „култура” обръща кръгозора си към „другите”, в сремежа си да се почувства значима. Непознатото и различното по определение се отъждествява със злото и погрешното. Следователно силите са впрегнати в нова „хуманна” кауза, а именно- просветлението и образоването на останалия свят, видян като по-низш и неразвит. Или с други думи казано, военният бомбардировач на демокрацията идва, за да изкорени вековните традиции, вярвания и култура и да превърне другите цивилизации в свои макети, послушни протежета на велия Запад, да ги обсипе с гранатната си любов! Най-важното е, че този акт не е повлиян от никаква лична изгода, а е плод единствено на безконечната грижа към ближния и неговото  благоденствие.
Едно от най-достойните за възхищение качества на демокрацията е способността и да облича действията си с такава безкористност, че да заблуди сама себе си за чистите си намерения. Тя владее до съвършенство пропагандата на идеали, зад които се крият ниски цели и пресметливост. Фалшифицирайки действителността, избягвайки фактите и истинските имена, нашата така наречена житейска философия всъщност отрича истината и живота изобщо. А какво е спреведливо, ако не голата болезнена истина и не е ли тя една от поддържащите колони на нашия свят? На теория може би, но реално корените на западната цивилизация са като гъвкави змии, готови да се прегънат спрямо теченията на обществените води, за да ги приласкаят, успокоят и приспят с лъжовната песен за сигурност и свобода, докато лакомо изсмукват и последната капка живителна сила, държейки ги заключени в калните им вади и илюзорната представа за свободна воля.
А някога в представите ни светът е бил различен. След края на Студената война, разделяща света на „свободен Запад” и „комунистически Изток” като две озъбени кучета, лаещи едно срещу друго с ядрена бяс, Франсис Фукуяма предрича, че именно универсалната човешка същност ще бъде обединяващият фактор, който ще поведе света към нова ера – ерата на „края на историята”, в която разумът и търговията ще бъдат водещи в мирното симбиозно съжитество между нациите. Той вижда края на всички войни, усланяйки се на прагматичността на човека, като твърди, че войната вече не е израз на надмощие и сила, а прескъпо начинание, което никой не може да си позволи, носещо загуби (човешки и икономически) на всички страни и никому никаква изгода.
            Но в какво се състои универсалността на западната демокрация? Фукуяма твърди, че тя не се налага със силата на оръжието, а чрез тази на разума и свободната търговия, при която двете страни са равнопоставени защитници на интересите си. Но изключвайки икономическия аспект, значи ли това, че приемайки модернизацията и технологичното развитие на Запада, другите нации трябва да забравят идентичността си и да прегърнат една чужда представа за света, загърбвайки своята култура и религия? И все пак реалността свидетелства за засилването на мюсюлманския радикализъм, фанатичните групировки събират все повече привържаници, обединени срещу западната намеса във вътрешните им отношения и опитите за промяна на системите им. Къде е разумното взаимно съгласие при събитията в Авганистан, Иран, Ирак, Либия? Криейки се зад лозунги като борба срещу тероризма, Запада марширува сред чужди земи, водейки чужди битки, нехаейки за собствените си проблеми, оставайки сляп за разпадащия се ред.
            Съвременната демокрация е като гниещ плод, запазил привидно лъскавата си обвивка. Величието на индустриализма като въплъщение на вечно търсещия и надскачащ себе си човешки ум се е принизило до злобна алчност и консуматорство, неприкосновеността на индивида сега е просто безрасъдно своеволие на немислещо  оскотено същество, свободната конструктивна конкуренция, предизвикваща най-доброто у всеки, се е изродила в чиста завист и разрушителност, свободата на словото, изразяваща иновациите и висините на мисълта, възвеличава цинизма като висш идеал и право на всеки на сляпа некомпетентна критика.
Но ние сме Великият Запад и светът е наш! Ние нямаме проблеми и всъщност с леки души, празни глави и добра воля искаме да помогнем на всеки да достигне нашето стъпало, последната еволюционна стълбица, Съвременният западен човек! Този музеен експонат, който трябва да послужи за пример на поколенията всеки път щом се самозабравят и възгордеят, всеки път щом забравят същността си, приспят ума си и загубят целта си. Нека погледнат назад и видят съществото изкачило върха на света с кървава пот на челото и кал по голите си ръце, но и с блестящата усмивка на безкомпромисния интелект, който вижда трудностите като сладки предизвикателства, а препятствията като стимул, нека се поучат от този животински вид, който покорил стихии и природа, заслепен от собственото си величие се препъна безславно и загуби финалната битката – тази  със себе си.