сряда, 4 май 2011 г.

Универсалната индустриална демокрация според Франсис Фукуяма или „ако не дойдете при демокрацията, демокрацията ще дойде при вас”


Съвременната демокрация или криворазбраната идея за либерализъм и просперитет е изкривена проекция на теоритичната утопия за справедлив свят, при вида на която всеки мислител и борец за човешките права, оставил наследството си в пожълтелите томове, потъващи в забвение по прашасали полици, в името на „светлото бъдеще”, на „утрешното по-мъдро поколение”, би се обърнал в гроба си. Пламъкът на мисълта им, предназначен като цяр за човешките душа и тяло, приложен на практика постепенно е довел до днешната аморалност и отричане на най-висшото човешко качество – ума.
Западът, измерението на неограничените човешки възможности, символът на научното величие, на колосалния интелект, борбата за развитие и абсолютното щастие, в момента изглежда като гротескна абстракция на човешка фигура, която някога е била бог, издигнат на пиадестала на своите величествени постижения. Това е бил Човекът, „направил първите крачки по нови пътища, въоръжен единствено с голите си ръце и силата на ума си”. Днес този титан е развалината на предишната си божественост, низвергнат сам от себе си, оповаващ се на мита за миналото си величие.
Поради невъзможността да съзре и коригира собствените си противоречия, нашата „култура” обръща кръгозора си към „другите”, в сремежа си да се почувства значима. Непознатото и различното по определение се отъждествява със злото и погрешното. Следователно силите са впрегнати в нова „хуманна” кауза, а именно- просветлението и образоването на останалия свят, видян като по-низш и неразвит. Или с други думи казано, военният бомбардировач на демокрацията идва, за да изкорени вековните традиции, вярвания и култура и да превърне другите цивилизации в свои макети, послушни протежета на велия Запад, да ги обсипе с гранатната си любов! Най-важното е, че този акт не е повлиян от никаква лична изгода, а е плод единствено на безконечната грижа към ближния и неговото  благоденствие.
Едно от най-достойните за възхищение качества на демокрацията е способността и да облича действията си с такава безкористност, че да заблуди сама себе си за чистите си намерения. Тя владее до съвършенство пропагандата на идеали, зад които се крият ниски цели и пресметливост. Фалшифицирайки действителността, избягвайки фактите и истинските имена, нашата така наречена житейска философия всъщност отрича истината и живота изобщо. А какво е спреведливо, ако не голата болезнена истина и не е ли тя една от поддържащите колони на нашия свят? На теория може би, но реално корените на западната цивилизация са като гъвкави змии, готови да се прегънат спрямо теченията на обществените води, за да ги приласкаят, успокоят и приспят с лъжовната песен за сигурност и свобода, докато лакомо изсмукват и последната капка живителна сила, държейки ги заключени в калните им вади и илюзорната представа за свободна воля.
А някога в представите ни светът е бил различен. След края на Студената война, разделяща света на „свободен Запад” и „комунистически Изток” като две озъбени кучета, лаещи едно срещу друго с ядрена бяс, Франсис Фукуяма предрича, че именно универсалната човешка същност ще бъде обединяващият фактор, който ще поведе света към нова ера – ерата на „края на историята”, в която разумът и търговията ще бъдат водещи в мирното симбиозно съжитество между нациите. Той вижда края на всички войни, усланяйки се на прагматичността на човека, като твърди, че войната вече не е израз на надмощие и сила, а прескъпо начинание, което никой не може да си позволи, носещо загуби (човешки и икономически) на всички страни и никому никаква изгода.
            Но в какво се състои универсалността на западната демокрация? Фукуяма твърди, че тя не се налага със силата на оръжието, а чрез тази на разума и свободната търговия, при която двете страни са равнопоставени защитници на интересите си. Но изключвайки икономическия аспект, значи ли това, че приемайки модернизацията и технологичното развитие на Запада, другите нации трябва да забравят идентичността си и да прегърнат една чужда представа за света, загърбвайки своята култура и религия? И все пак реалността свидетелства за засилването на мюсюлманския радикализъм, фанатичните групировки събират все повече привържаници, обединени срещу западната намеса във вътрешните им отношения и опитите за промяна на системите им. Къде е разумното взаимно съгласие при събитията в Авганистан, Иран, Ирак, Либия? Криейки се зад лозунги като борба срещу тероризма, Запада марширува сред чужди земи, водейки чужди битки, нехаейки за собствените си проблеми, оставайки сляп за разпадащия се ред.
            Съвременната демокрация е като гниещ плод, запазил привидно лъскавата си обвивка. Величието на индустриализма като въплъщение на вечно търсещия и надскачащ себе си човешки ум се е принизило до злобна алчност и консуматорство, неприкосновеността на индивида сега е просто безрасъдно своеволие на немислещо  оскотено същество, свободната конструктивна конкуренция, предизвикваща най-доброто у всеки, се е изродила в чиста завист и разрушителност, свободата на словото, изразяваща иновациите и висините на мисълта, възвеличава цинизма като висш идеал и право на всеки на сляпа некомпетентна критика.
Но ние сме Великият Запад и светът е наш! Ние нямаме проблеми и всъщност с леки души, празни глави и добра воля искаме да помогнем на всеки да достигне нашето стъпало, последната еволюционна стълбица, Съвременният западен човек! Този музеен експонат, който трябва да послужи за пример на поколенията всеки път щом се самозабравят и възгордеят, всеки път щом забравят същността си, приспят ума си и загубят целта си. Нека погледнат назад и видят съществото изкачило върха на света с кървава пот на челото и кал по голите си ръце, но и с блестящата усмивка на безкомпромисния интелект, който вижда трудностите като сладки предизвикателства, а препятствията като стимул, нека се поучат от този животински вид, който покорил стихии и природа, заслепен от собственото си величие се препъна безславно и загуби финалната битката – тази  със себе си.

четвъртък, 31 март 2011 г.

Параграф 22 или наръчник по Модерния свят


Двадесет и първи век е едно огромно Противоречие, кървав сблъсък между свобода и зависимост, хаос и ред  и смесица на неистови военни приготовления и истерична пропаганда за мир, истински апотеоз на криворазбраната демокрация!
Във времето, когато Човекът гордо крачи по върховете на науката, културата, моралът и модернизацията (красиви думи, отдавна профанизирали се и лишени от смисъл след векове на предъвкване и злоупотреба), войната е най-яркият пример за разрива между наивните утопии за утрешния ден и заобикалящата ни реалност, тя е олицетворението на колапса на идеологиите и блестящите лозунги за „мир и любов”, превърнали се в заслепяващи неонови зверове, зеещи от ъгъла на всяка улица.
Теорията казва, че войната е сблъсък на интереси, непреодолим по демократичен път и че дори съвременният рационален и мъдър човек е неспособен да го избегне и разреши. Но реалността доказва! Тя разбива високопарните идеи и доктрини със своята сурова и гротескна действителност на смърт, глад, разруха и низост. По-голямата част от човечеството, а именно онези, които умират по окопите, измират от мизерия и гинат сред развалините, не иска да воюва и едва ли някога е искала. Въпреки това войните не спират да избухват през вековете, оставяйки дълга кървава диря в човешката история.
Такъв е и поредният сблъсък в Близкия изток, а именно войната в Либия. Тя бавно, но славно се превръща в едно глобално реалити шоу, предпазливо режисирано от Великите сили и прикрито зад идеята за справедливост на класическата западна демокрация. Но с какво право можем да говорим за справедливост от позицията на един друг свят, изхождайки от един полярен мироглед? Ако за нас Кадафи е жесток тиранин, който трябва да бъде унищожен в името на общото благо, как можем да сме сигурни дали той е чудовище и за либийците?  От къде черпим всъщност информацията си за него, достоверна ли е тя и не се ли давим за пореден път от огромния залък на клишетата, с които ни тъпчат ежедневно?
Всяка вечер, изопнати в луксозните си дивани, ние се сблъскваме с картината на невинните жертви и общохуманната драма, случваща се дори в този момент. Всяка вечер ние цъкаме неодобрително слещу новините за покорени градове от Джамахирията, загубата на бунтовниците и се мръщим сърдито слещу снимката на Моамар Кадафи. Но какво се крие зад чисто хронологичния развой на събитията, кои са всъщност бунтовниците и за какво се борят? Със сигурност не са невинни цивилни граждани с цялото си въоръжение и бойна подготовка и със сигурност не се борят просто за свобода. Какво ги различава всъщност от защитниците на Режима? Не е ли именно неволоството от преразпределението на държавния нефтен ресурс?
Нека се замислим за „утрешния ден”, в който Либия ще бъде свободна от своя тиранин и си представим какво крие той за страната. Дали тя ще се окаже плодородна почва за семето на либерализма и републиканизма след  хилядолетията на държавно устройство и обществена структура твърде далечна от тях? Тук е моментът да поставим думите на видния български културолог Владислав Тодоров, многократно повтаряни в последните дни като паралел между неотдавнашните събития в Ирак и сегашната ситуация, които можем да набедим за обобщение на фактите: „Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инжинерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.
И така един граждански конфликт, засягащ икономически целия Модерен свят , събужда не само хуманни въпроси за стойността на човешкия живот и мястото на войната в днешното прагматично общество, но и далеч по-сложни казуси за полярността и крайните противоречия в съществуващите организации.  За жалост, докато случващото се е на хиляди километри от нас в една паралелна планета Земя, нашите грижи остават само цените на нашата храна и тази на нашите безценни машини. Поради тази причина саркастичното възклицание на братя Стругацки в романа „Хищните вещи на века” е един уместен завършек, събиращ в себе си цялата Парадоксалност на Модерния свят :
„Весели се, Страна на глупците, и не мисли за нищо!”

сряда, 30 март 2011 г.

Prima

Жълтите страници, лъхащи на старо,  са вече отживелица, пренасяме се виртуално и Ви приветстваме с добре дошли в Чакалнята!
Не се сърдете на хъркащата Старица, тя е част от декора, плачещото Момиченце и него го игнорирайте и най-добре се отдайте на Оратора с приканящ гласец, монотонен и мазен, шлифован до съвършенство в повтарянето на клишета. Не го винете (това му е работата), а слушайте!