Общите характеристики между съставните единици на човечеството се ограничават малко отвъд еднаквото наименование на раса и вид. Било то и в спектъра на един цвят- универсал преливанията са толкова неизброими, че граничат с безкрайност. От хилядолетия пък същото това разнопалитрено човечество е решило, че не му понасят шарките и че потребност отвъд сивия спектър не съществува. Дали за нечие улесление, прагматизъм или прост даутонизъм, но четките ни са забравили индивидуалната багра и механично мацат уталитаристичните картини на нашата модерна цивилизация.
Политическата картина е ярък (не буквално обаче) пример за сивота, покрита с дебел слой привидност, която отдалеч дори би ни навяла асоциации с разнообразие и свободен избор. Това е така, защото разноцветните краски (лекета) усърдно се стремят да ни убедят, че червеното например може да послужи и като зелено, и жълто, и синьо, че защо не и кафяво, докато не се изтърка до крайно, износено и мръсно сиво.
Това мръсно сиво ленно протяга пипала към всяка малка точка с различен цвят и упорито я убеждава, че други цветове няма, че щастието е в неизчерпаемите блага, извиращи от и само благодарение на него. „Защо пък не? Хората казват, че хиляди глави мислят по-добре от една, сигурно са прави, пък какво съм аз, че да се противопоставям?” В смирение и количествен фактор спокойно може да се перифразира прословутото общо благо.
Диаметрално застава искренният, директен индивидуален подход и реалното рационално осъзнаване на определено нещо в конкретно време. Не случайно синоним на човек е индивид - една единица от вид. А щом е самостойна единица, значи има самостоятелно право на избор на цел и посока и ако друга единица или група от такива иска да помага или влияе над избора на цел и посока трябва да помни и да уважава това право и да задържи сивотата за тези, които си нямат собствени цветове.
Благоденствие, добруване, свещеното щастие... кога тези думи се превърнаха в сива лепкава маса от неща? Може би наистина всеки човек се бори за своето скъпоценно щастие, но кога то намери своята универсална дефиниция и кога благото се нареди до думичката”общо”? Кой е този гениален аналитик, решил въпроса от името на всички? Платон или някой небрежен четец? Стъпало по стъпало през вековете не стигнахме до небесата, а до недрата на вещното. Заринахме се в предмети и услуги. Удобно, а? (да се разглежда буквално като диван или прословутия идеален стол, който обаче не съществува).
Няма коментари:
Публикуване на коментар