четвъртък, 31 март 2011 г.

Параграф 22 или наръчник по Модерния свят


Двадесет и първи век е едно огромно Противоречие, кървав сблъсък между свобода и зависимост, хаос и ред  и смесица на неистови военни приготовления и истерична пропаганда за мир, истински апотеоз на криворазбраната демокрация!
Във времето, когато Човекът гордо крачи по върховете на науката, културата, моралът и модернизацията (красиви думи, отдавна профанизирали се и лишени от смисъл след векове на предъвкване и злоупотреба), войната е най-яркият пример за разрива между наивните утопии за утрешния ден и заобикалящата ни реалност, тя е олицетворението на колапса на идеологиите и блестящите лозунги за „мир и любов”, превърнали се в заслепяващи неонови зверове, зеещи от ъгъла на всяка улица.
Теорията казва, че войната е сблъсък на интереси, непреодолим по демократичен път и че дори съвременният рационален и мъдър човек е неспособен да го избегне и разреши. Но реалността доказва! Тя разбива високопарните идеи и доктрини със своята сурова и гротескна действителност на смърт, глад, разруха и низост. По-голямата част от човечеството, а именно онези, които умират по окопите, измират от мизерия и гинат сред развалините, не иска да воюва и едва ли някога е искала. Въпреки това войните не спират да избухват през вековете, оставяйки дълга кървава диря в човешката история.
Такъв е и поредният сблъсък в Близкия изток, а именно войната в Либия. Тя бавно, но славно се превръща в едно глобално реалити шоу, предпазливо режисирано от Великите сили и прикрито зад идеята за справедливост на класическата западна демокрация. Но с какво право можем да говорим за справедливост от позицията на един друг свят, изхождайки от един полярен мироглед? Ако за нас Кадафи е жесток тиранин, който трябва да бъде унищожен в името на общото благо, как можем да сме сигурни дали той е чудовище и за либийците?  От къде черпим всъщност информацията си за него, достоверна ли е тя и не се ли давим за пореден път от огромния залък на клишетата, с които ни тъпчат ежедневно?
Всяка вечер, изопнати в луксозните си дивани, ние се сблъскваме с картината на невинните жертви и общохуманната драма, случваща се дори в този момент. Всяка вечер ние цъкаме неодобрително слещу новините за покорени градове от Джамахирията, загубата на бунтовниците и се мръщим сърдито слещу снимката на Моамар Кадафи. Но какво се крие зад чисто хронологичния развой на събитията, кои са всъщност бунтовниците и за какво се борят? Със сигурност не са невинни цивилни граждани с цялото си въоръжение и бойна подготовка и със сигурност не се борят просто за свобода. Какво ги различава всъщност от защитниците на Режима? Не е ли именно неволоството от преразпределението на държавния нефтен ресурс?
Нека се замислим за „утрешния ден”, в който Либия ще бъде свободна от своя тиранин и си представим какво крие той за страната. Дали тя ще се окаже плодородна почва за семето на либерализма и републиканизма след  хилядолетията на държавно устройство и обществена структура твърде далечна от тях? Тук е моментът да поставим думите на видния български културолог Владислав Тодоров, многократно повтаряни в последните дни като паралел между неотдавнашните събития в Ирак и сегашната ситуация, които можем да набедим за обобщение на фактите: „Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инжинерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.
И така един граждански конфликт, засягащ икономически целия Модерен свят , събужда не само хуманни въпроси за стойността на човешкия живот и мястото на войната в днешното прагматично общество, но и далеч по-сложни казуси за полярността и крайните противоречия в съществуващите организации.  За жалост, докато случващото се е на хиляди километри от нас в една паралелна планета Земя, нашите грижи остават само цените на нашата храна и тази на нашите безценни машини. Поради тази причина саркастичното възклицание на братя Стругацки в романа „Хищните вещи на века” е един уместен завършек, събиращ в себе си цялата Парадоксалност на Модерния свят :
„Весели се, Страна на глупците, и не мисли за нищо!”

сряда, 30 март 2011 г.

Prima

Жълтите страници, лъхащи на старо,  са вече отживелица, пренасяме се виртуално и Ви приветстваме с добре дошли в Чакалнята!
Не се сърдете на хъркащата Старица, тя е част от декора, плачещото Момиченце и него го игнорирайте и най-добре се отдайте на Оратора с приканящ гласец, монотонен и мазен, шлифован до съвършенство в повтарянето на клишета. Не го винете (това му е работата), а слушайте!