сряда, 21 март 2012 г.

Защо, Англия?


Островът! Родината на бийтълсите, Пинк Флойд, железните Тачър и Мейдън, безсмъртните Шекспир и Чърчил и дори Роулинг, страната, дала на Европа и света не един или два примера за подражание и причини за възхищение, моята обетована земя! Тя ме посрещна със знаменитата реплика от филма Гепи : „Yes, London. You know: fish, chips, cup 'o tea, bad food, worse weather, Mary Poppins... London”, висяща на стената на малко кафене и възторгът в мен окончателно преля, предчувствайки очарованието на предстоящите ми дни в далечната и различна Англия.
Преди да замина не се запитах нито веднъж „Защо Англия?”, решението ми беше ясно и категорично и не подлежеше на оспорване. Единствено една далечна роднина веднъж ме обстреля с неодобрение : „Какво ще правиш там, далече е, студено е, вали, стой си тука на морето!”, на което отвърнах без да се замислям, че там се печели много по-добре отколкото на морето и всякакви производни питанки секнаха окончателно. За сметка на това, въпросът „Англия, защо?” не излезе от главата ми през целия път към дома.
Многократно съм се убеждавала, че високите очаквания и надежди (тревата беше по-зелена) са най-върлият враг на реалността и дори най-беглото разминаване между тях може да се превърне в жестоко разочарование. В страната, забулена в мъгла от хиперболизирани представи и овенчана с ореол на величие и мистичност, аз срещнах хора – и умни и глупави, и красиви и грозни, и дружелюбни и навъсени. Те не се различаваха много от мен в мислите и действията си. Културните различия и историческите традиции не могат да възспрат общочовешкото влечение към абстрактното „по-добър живот”, бюрокрацията е все така тромава, а политическата система все така несъвършена.
По случайност моят престой съвпадна с лятото на ескалиращи недоволства и бурни протести на Острова. Дори там хората роптаеха срещу управниците си, позволили високата безработица и нарастващия процент на емигрантите, вандалстваха и се биеха помежду си. Дори народът на най-старата демокрация, на страната на сърове, лордове и монарси се превърна в безглава тълпа като разрушителна природна стихия.
На 11 септември, 10 години след трагедията в САЩ стоях права на лутънското летище, замълчана в памет на невинните жертви. Замислих се, че работата в прашния английски склад със сигурност не е представата ми за по-добър живот и с радост се насочих по пътя към несъвършеното ми ежедневия в България. Въпросите защо Англия не беше бленуваната страна от рицарските романи и защо разби илюзиите ми за идеалната държава, все още не са ме напуснали. И все пак година по-късно ще се насоча към същото място, но с усмирен ентусиазъм.

Няма коментари:

Публикуване на коментар